VladislavPlaninski (Чавдар Тепешанов)
131 22
2.10.2014 г., 10:06 ч.

Метаморфоза 

  Поезия » Философска
509 0 4

Веднъж човек се ражда.

На тоя божи свят.

И Господ в него всажда

единствен вкус и цвят.

 

Обичан, необичан,

с природата си горд,

от всички е различен

не само по паспорт.

 

И тръгва той в живота,

обзет от страст и хъс,

да търси своя кота

и с друг да мери ръст.

 

Опитва се от малък

да брани кръв и род,

да помни всеки залък,

изкаран с труд и пот.

 

И би било прекрасно

така да е докрай.

Човек да е наясно

със своя дълг и пай.

 

Но другояче става

за жалост в този свят.

Не ти се разрешава

да имаш собствен цвят.

 

И още твърде рано

те хващат под ръка

и в ушната мембрана

ти шепнат: "Не така...!"

 

И някак постепенно

навлизаш в тесен кръг,

където непременно

превръщаш се във друг.

 

Там бързо те пресаждат

във форма и калъп,

старателно изглаждат

по тебе всеки ръб,

 

и вече, фин и объл,

след второ Рождество,

превръщаш се в особа

от друго естество.

© Чавдар Тепешанов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Браво!
  • Леле, колко актуален стих!
    Предполагам, че не е писан тези дни... но прекрасно описва човешката несъвършена същност и гнилото, заложено първородно...
    Дааммм... "Не може да има хуманно общество на база човек"...
    Ех...
  • "И още твърде рано
    те хващат под ръка
    и в ушната мембрана
    ти шепнат: "Не така...!"

    А не превърнеш ли се в друг, не ти ли изгладят всеки ръб, за да се побереш в обичайния кълъп, набързо за невъзпитан и безстойностен за тях ще те обявят...
  • Точно така. Споделям мнението ти. Много вярно и хубаво написано.
Предложения
: ??:??