Полазени от първите лъчи на утрото, проблясват капките роса.
След оня миг на непрогледната тъма, на изгрева на кладата,
в ефирно розова жарава удавена размива се нощта,
настъпва кръговратно прероден денят.
Изгаря безпристрастно слънцето следите на греха,
пътеки две, посоки две, и разделени на по две сърца,
до болка стиснати очи, без драма, без сълзи,
преди отново ние да се превърне в аз и ти.
Преди отново вечерта загадъчна да се завърне,
след уморения от галопиране в очакване пореден ден:
ще тънеш в самота и ще броиш минутите до сутринта,
или в омая ще пулсираш трепетно прегърнат? ...