Как можем от затвора си да изпълзим,
когато в костите ни лъха самотата.
Възможно ли е в погледа си уязвим
да пуснем да говори Светлината.
Всред толкова задушна миризма,
натрупала във нас послания.
Преформила брутално мисълта,
стоим на километри разстояние.
Далеч от Този, който е дошъл за нас,
говори, но говора Му не разбираме.
Отвътре е кодиран други глас,
защо ли истината пак презираме.
От мисълта кънти измамливия глас
и неусетно на него заприличваме.
Небето е на миг спасителен за нас,
далече от затвора, когато се затичаме.
© Мария Всички права запазени