Есен отмъкна царственото лято,
вятър докосна снажното му тяло,
финно смъкна тънката му роба,
сгуши нежно огън за отмора.
Грабнахме с шепи лудост гореща,
а мощ от Шекспир - с не един и два сонета,
пориви си раздадохме - смели,
сляхме планини без Мохамеди.
Ахвахме в синеоката си нежност,
както влюбен във влюбен е вречен,
вярвахме, че сме божи подобия,
а греховете - необяснимо понятие.