Мои сте, каквито и да сте,
слаби, криви, но с любов люляни.
Всеки стих в душата ми расте –
златен цвят в небесните поляни.
С колко сълзи горки ви полях?
Но дъгата беше ви таляна,
с който аз презряла скръб и страх,
сто звезди успявах да си хвана.
Светеха ми дълго – до зори,
люляк под лъчите им цъфтеше.
А не съм, не съм поет дори,
просто някой, дребничък и грешен. ...