През мен
светът
навлезе
и закрачих бързо аз
по белите му тротоари.
За да пренощувам с неговия глас
и все така дъхът му да ме пари.
Върху уморената си пръст
да не спира да ме ражда -
пътят до безкрая понякога е къс...
Можех
да прескоча
този свят,
но не това е толкоз важно.
След мене все по нещичко остава,
в шепота, в мастилото, в човека.
Букети не събирах по алеите на слава,
цветя си късах и по козята пътека.
Над остарялото ù злато,
редом до отците, зарових много бъчви.
Напълних с вино аз земята,
не бива като ражда да се мъчи.
Сърцето ми е в таз земя
и баща ми е отдавна в нея -
от кръвта ми посадено цвете.
Аз винаги в пръстта ù ще живея,
дори да имам място на небето.
© Христов Всички права запазени