Господи, ако не бях жена,
ако не бях се точно тук родила,
ако не бе и майка ми онази,
в чиито стъпки трябва да вървя,
не бих погледнала назад!
Какво, че в шепи ни е скрила?
Земята своите чеда не мрази.
О, нека тръгна, нека отлетя!
На мен не ми прилича да съм тиха,
не искам връх, но искам да летя.
И ако миналото глухо ще ме вика,
„Пусни ме!” в себе си ще изкрещя.
Дано ме чуеш и дано не спреш
последния ми порив на жена
и ако пак откажеш да ме разбереш,
ще се обърна, ще се приземя.
Една е, казват, майката, но две са:
едната ражда, другата преражда.
И, Господи, затуй че съм жена,
аз знам какво е да изпитваш жажда.
Ако не бе постлала път пред моя взор
и мойта майка, нямаше да тръгна.
Аз искам да летя, но не в позор!
Аз искам дом, където да се върна.
© Надя Василева Всички права запазени