МОМИЧЕТО НА МОЯ УЖАС

Въшлив клошар,

докопал влажен фас –

по гарите денят ми се изниза.

Ей тъй – без теб – из Варна скитам аз,

надянал листопада, вместо риза.

В съня ми скърцат тръшнати врати.

Затворени прозорци в мен немеят.

Угасвам във вселенски самоти –

над мен блещука само полилеят.

Друг някой в мен подрежда ти звезди.

Рай ми се чинят Аушвиц, Освиенцим.

Зажеглен в жегли, впримчен във юзди –

разкъртвам си зловещите кепенци.

Ако решиш да туриш катинар

на миналото с мене, аз ще лудна.

Пометнала ме – изтърсак квазар,

Вселената без мен ще съмва трудна.

Не ти постлах Вълшебния килим.

В дълбоката килия на куплета

без теб ще чезна – яко струйка дим –

над пламнали врати и черчевета.

И цял живот с навирен среден пръст

нима над мен животът ще си литва?

Разпери ли ръце, човек е кръст.

Протегне ли душа, е за молитва.

Към теб вървя – през ледени стени.

През долове, през ридове и бездни.

До свършека на земните ми дни

аз ще ти пея песните си звездни.

До сетен дъх във моите гърди

във храма на поезиите служа.

Ако ме чуваш, моля те – бъди! –

най-светлото момиче

в моя

ужас.