Отново насаме с нощта...
На размисъл... с листа пред мен...
... Твърдят, че имало съдба... Животът - вече нареден,
записан от незван творец, бил запечатан с вечността...
Защо да носим днес венец от тръни? С длани във пръстта
защо да търсим благослов? За грешките неволни - прошка?
А за ония - от любов... Те грешки ли са? Или просто
били сме себе си... Дали ще може някой да отсъди
кое е право в тези дни? Защо обречени да бъдем
на нечия прищявка? Как да търсим път през тъмнината
в очакване да видим знак... В стремеж да променим съдбата,
живота дъвчем с дива страст... Вървим прокудени и клети,
подтиквани от чужда власт,
напред...
В стремежа да усетим,
в ръце съдбата че държим, се борим за пари, за слава...
Градим палати от мечти...
А той, животът... отминава.
Върви със нас... напук на нас. И знаем - няма да се върне
назад... И в сетния си час, назад когато се обърнем,
ще видим... нечии следи. Чии ще бъдат? Чужди? Наши?
От грях изпредените дни кой ще заплита в съвестта си?
А със победите зад нас (макар безсмислени и тленни)
кой би се хвалил в оня час? Да прецени делата земни
чие е правото тогава? Макар чеда на светлината,
нека си кажем днес направо: със грях дошли сме на земята
и цял един живот вървим, в стремеж греха да превъзмогнем...
Уви, понякога грешим... Навярно в опит да помогнем
на себе си да разберем каква е днешната ни същност...
Не искаме за миг да спрем... Дори и вече да е късно
за отговори, търсим знак във ръкописа на съдбата...
И в най-отчайващия мрак пак дирим път към светлината
с надеждата, че в този свят, създаден тъй несъвършен,
ще видим смисъл... със душата.
И ще си тръгнем опростени.
© Засегабезиме Всички права запазени
А той, животът... отминава."
Така е...