Монолог на един заврян зет 2

(по стихотворението на Роби "Монолог на един заврян зет")

Във черна дупка снощи бях изпаднал

и разни гадни мисли ме тресяха,

като че ли във ада съм попаднал -

направо нощите и дните ми горчаха...

Не! Повече така не може и не бива!

Намислил бях въжето да си сложа!

Но да направя тъщата щастлива?

От тази мисъл просто се тревожа...

Не! Няма как това да ѝ се случи!

Да ѝ направя кефа, няма как да стане!

От мен такъв подарък да получи?

По-вероятно е кьосе брада да хване…

В ръце се вземам – няма да се давам,

на тези кръвопийци да слугувам…

Ще отмъстя, пред всички обещавам

и със това съвсем не се шегувам!

След всички изтърпени унижения –

(да бдя над фикуса във пек и мраз),

аз не изпитвам и грам угризения,

на мъките ще сложа край от раз!

Какво ли братя аз не преживях?

Преминах всички кръгове на ада,

напук на всичко, тук съм, оживях

дочаках време тъщата да страда.

След нея, ред ще дойде на жената,

че двете, с крокодила, са тандем:

щом видят ме - разчекват си устата

за тях съм аз „нещастник” и „кретен”,

„шаран в тепсия”, спял съм като „пор”

и „похотливец” - зяпал в чужда пазва,

не искам аз сега да влизам в спор -

с лъжите дето тъщата разказва…

Но нека да си плямпа колкот’ иска,

дори не подозира що съм ѝ скроил,

че цял квартал до сълзи ще се киска

щом падне във капана тоз „катил”.

Оттук, оттам дочувам, че решила

тя от дома си да ме отстрани,

но тук, горката, много е сгрешила

и ще се кае до дълбоки старини…

От „домсъвета” свикаха събрание,

в градинката до паркинга отпред,

пред съкварталците, за назидание

нагледно с фотографии безчет

аз ще докажа, че въпросната женица,

напразно се представя за светица

и многократно (не веднъж и дваж),

в потайна доба и в среднощен час,

на своя кротък и добър съпруг,

тя слагаше рога със някой друг,

а мен упрекваше в подобен грях

да я разкрия хич не ме е страх!

И зная, че настъпва друго време -

пред мене на колене тя ще лази

на мен, за нея хич не ми и дреме:

това е всичко – Господ да Ви Пази!

Любомир Попов