“And every one of us that ever came to play
Has to cross the bridge or fade away…”
The Bridge, Elton John
Ноември ли беше? - Почти в началото.
Един французин така ни прехласваше
по света от високо с огромни постери
на Моста на влюбените* – прозорците,
през които океани докосвахме.
Oт дъждовните гори на Ориноко ли
към нас идваха всички тези облаци?!
Дъждът ме целуваше дълго, до мокро и
ти, не знам защо, под чадъра пазеше
от водата най-красивата лилия
в розово - от делтата на Амазонка бе.
Аз се криех в сенките на камилите
из пустините на Нигер, сред керваните.
После с твоята близост се догонвахме.
Полицаят изумено ни гледаше
как се гмуркаме в заливи, сред коралите.
А небето се мръщеше индигово.
За мене оттам ти със трепет изрязваше
звезди. Светлината им долу стигаше
чак до зеленото око на Малдивите
и до кварталите на Сао Пауло.
Под чадъра ме целуваше щастливо ти...
Дъждът се сърдеше в локвите палаво.
Един фотограф... не, съдбата може би
ни подаряваше Земята - цялата,
на птичи погледи от звездни полети!
Само ако минем по някои мостове.
Но не по този на влюбените,
нито по другия - на Дунава,
а по мостовете на причините –
нелогичните, неразумните.
Изгубихме се.
Ноември е пак. Почти към края е.
Влюбен гълъб ме гледа прехласнато.
Слънцето с лъч ревниво залоства ме
зад прозореца. Аз съм във стаята.
А там, до водопадите Игуасу е
един художник - рисува двойка червени ибиси,
как прелитат над измислени мостове...
Ти ли си?!
--------------------
* Мост на влюбените в София, фотографска изложба „Земята от високо” на Ян Бертран
© Теди Савчева Всички права запазени