Понякога заставах на моста.

И дълго се взирах оттатък.

Реката беше мътна и дълбока.

Мостът бе въжен и се клатеше.

От вълните ми прилошаваше.

Краката ми се подкосяваха.

Дървеният мост ме подканяше.

Мисълта ми се вцепеняваше.

А отсрещният бряг ме зовеше

Като сирена – давещ се моряк.

Тая река, макар дълбока да беше.

Все някога щях да я прекося.

Тогава неизбежно виждах него:

Слаб, черен, с вечния фас в устата –

Все така накуцваше с левия крак.

И за поздрав повдигаше шапка.

Колко пъти заставах на тоя мост?

Колко пъти не посмявах да продължа?

Мостът е нестабилен и адски се клати...

Но по-страшното е на отсрещния бряг.

Подай ми ръка, за да продължа.

Преведи ме през моста, дядо!

Ти отдавна си на далечния бряг –

Не оставяй да ни дели реката!

Затварям очи и тръгвам напред.

Смело крача по гнилите дъски.

Дядо ми маха с шапката отсреща.

Още крачка-две и ще съм при него!

И заклащат се въжетата страшно.

И разпадат се престарелите греди.

И аз спирам... И плача... И падам...

И се събуждам в болка и сълзи.

Останах и тоя път на същия бряг.

Чакаш ли ме, дядо, отсреща, кажи?

Ще мина ли скоро по въжения мост?

Или животът дълго тук ще ме държи?