И в студ, и в мраз, и в мъки,
сред милиони угаснали звезди,
без протекции и препоръки,
добротата пак ще се роди.
Край изоставени огнища
и в пустеещи души,
без да иска нищо,
мъката ще утеши.
С тих и кротък глас
ще прогони страховете
люто покълнали в нас,
прощавайки ни греховете.
Родена дълбоко във сърцата,
откърмена с тревога,
разпалва тя слънцата,
дето гаснат в изнемога.
Ще донесе любов, надежда,
ще посее обич най-грижовно,
тогава, когато ни изглежда,
че наоколо всичко е отровно.
Само тя единствена живее
сред абсурди, неволи, суета,
но рано или късно ще успее
да излекува всяка болка на света.
Тя винаги се ражда
и никога не си отива.
Дали в глад или във жажда,
някак все остава жива.
Нея нищо не може да надвие.
За нея няма граници приети.
И дори до искрица да се свие,
пак ще бъде, пак ще свети!
И когато дойде края,
когато свършва се света,
Знай и ти,
както
аз самият
зная –
Ще бъде само доброта!
Нехайко
© Николай Страхилов Всички права запазени