Мъжете, онези, които само носят мъжки имена,

се влюбват не в крилете, а в токчетата и късата пола...

Истинските, които наш тип не са,

обикват старите ни маратонки...

Защо тези, които на дансинга танцуват,

забелязват вафлите в моята коса,

а другите, които не се преструват,

ме харесват все така...

Защо с токчета пред вас съм аз жена,

а равната подметка сякаш срива нейната следа...

Момичето в маратонки и анцуг кой ще забележи,

момичето с правата коса...?!

Мъжете, онези, които само носят мъжки имена,

нямат доблестта, те носят цялата вина...

А момичето с вафли във косите

се оглежда все тъжно и само...

Маските тя подменя една след друга

и започва своя театър вечер след вечер...

и всяка е представление ново - все същият сюжет,

но героите се сменят.

Все същият сюжет и роли...

болезнено отегчаваща игра.

Мъжете, онези, които носят само мъжки имена,

подаряват ни цветя, държат се мило,

но по дяволите пак ни пращат,

а тези, чието тяло е платно,

без да ни познават сърцето си отварят.

Те мой тип не са, защото по лошите момчета аз си падам...

Да боли е по-красиво!