Ти сънуваш стремглави, дълбоки и мътни води

как заливат порутени стълбища,

самолети, които не кацат

и се врязват

в разораната полоса,

чакаш дълги писма,

по-дълги с 3000 мили

от Via pontica,

от Гринуичкия меридиан,

от опашките на реактивните самолети,

как да ти ги напиша –

с мастило от черната пот на негрите

върху светлата диря на охлювите

по тютюневите листа в Алабама,

с девет туби от небесния плач над Гвинейския залив,

скрит на сянка под обрани от макаци бананови палми,

свит в сухеца на изоставените казарми на остров Сао Томе и Принсипи,

захапал угасналата си лула,

подпрян на гърба на мусонните ветрове,

топнал копитясалите си пети

в Ревящите ширини на Атлантическия океан

по затихващите цунами ще ти ги пращам тези свои ужасни писма –

аз, един изоставен заточеник,

хвърлен в дълбоката паст на Вселената,

в горещите и зловонни кариеси на гейзерите в Исландия,

във Вонеща вода – миризливата дупка на разкъртените Балкани,

пандизчията, който драска с гвоздеи черните зидове на нощта –

и ти праща отчайващи писъмца в бутилки с проядени тапи,

ако все пак това ти се струва ужасно, ще ги пиша с кръвта на Бенковски,

разплескана върху картата на България

като досадна, убита с вестник, муха,

с кръвта, разплискана

в претоварената ми като скърцащ боклукчийски камион

с черешови топчета, о, Шипка, Априлски въстания и Балкански войни

родова памет,

в разюзданите ми сънища

за свобода,

равенство,

братство,

вярвам в единний и светлий комунизъм, за да твори добро.

Моля ти се, спаси ме от самия мене си –

сигурно ти приличам на настъпан пирински еделвайс –

толкова съм самотен на това козе копитце земя

сред зъберите,

на които живея.

3000 години живот да имах, мога да стигна до теб

единствено като бавно писмо от друга планета –

нали виждаш колко печално се въртят ветропоказателите

върху мокрите покриви

на ужасните,

весели лудници,

в които живеем,

нали виждаш колко необясними са четирите посоки на света,

по които съм пуснал да те търси разногледата ми,

изгледаната ми подир тебе душа,

как да надипля меридиана, разполовил света на затънтен Изток

и на задръстен Запад –

това може да стане единствено

в 5000-годишните зеници на моя скопен котарак,

кротък, примирен с времена и пространства,

решил всички спорни въпроси с мишките,

с моите чехли, с демаркационната линия между себе си и Вечността,

с участта да ми бъде сребърен, оребрен,

мъркащ на нощна енергия радиатор в безкрайната нощ.

Какви дълги писма бълнуваш, за кога да ти пиша писма –

по-дълги от ръждивите есенни плажове, на които крещях името ти,

по-солени от от майчината кърма, която се стича

в размазания ми от ненужни подробности мозък,

по-горчиви от изоставените ми морета,

а може би ги искаш нежнички, топлички, горещички,

нажежени до бяло като пещи,

в които горят колумбийския кокаин,

чувалите с листопади,

светлите косици на спомена ми за теб –

светулковата хлапачка, качена на велосипед в бездънни, безсънни гори,

онемели от страх пред смразяващите процесии на идещите зими.

Не чакай писма.

По-добре триста пъти до трети петли

да те будят клоните

голите

на тополите,

които се чукат

о твоя перваз –

помисли си, че съм извънземен, кацнал след 3000 светлинни години отсъствие

с един НЛО под твоя прозорец –

и ти хвърлям камъчета на стъклото –

да излезеш,

да хукнеш навън,

е, какво пък – тъжно е като прегръдка с риба,

държиш в ръце току-що уловена риба – и тя не може да те целуне.

Целуни извивките на вечността

и приеми мълчанието ми за нещо естествено.

Само Рибата знае, че всички думи са казани.