Мълчиш, сърце,
а времето, забързано, ни пита
следа оставихме ли в неговия кът.
Мълчиш, сърце,
а надеждата, протрита,
се превръща в застаряла плът.
От нея всяка капка кръв изтича
и заличава тесния ни път.
Мълчиш, сърце,
а до нас треперят дните
от страх безгласно да не отшумят.
Мълчи, сърце!
И дума не изричай!
Избирам - ще говоря вместо теб.
© Дида Тенева Всички права запазени