На един дъх разстояние,
а далече, необозримо далече,
колкото до екватора
или пустинята Мохабе.
Географията е наречие,
за страхливите оправдание.
Алюзия са напуканите ми устни,
пресъхнали от мълчание,
ронливи са в пясъка стъпките
в посоката предначертана.
Преглъщам думите диви
зверчета на отчаяние,
миражите променливи ме водят
към оазиса на страдание.
Проблесват, примамват, угасват
знаци за болка и изкупление.
Неизвестното става известно,
когато се слееш с времето.
За сетен път преоткривам,
че пътят е твърда величина.
Само на един дъх разстояние,
пулсът сърдечен е скоростта…
© Христина Комаревска Всички права запазени