29.10.2010 г., 9:26 ч.
На един Сизиф
Уморих се, Сизиф,
да ти бутам надеждите.
Като стадо овце
по планинските сипеи -
за момент ги оставям
и се плъзват насреща ми.
А ръцете ми кървави
в камънаците трия ги.
Уморих се, Сизиф,
да ти вярвам на думите,
че след лятото щяло
да настъпи веселие.
Гледам - долу във ниското
изгорели са друмите,
по които оставихме
младостта за несмелите.
Черноглед си, Сизиф,
ако вярваш, че хората
ще успеят чрез теб
боговете си да преметнат.
Е, и аз покрай тебе
се катеря нагоре,
ала долу от ниското
все ме дърпат с въжета.
© Павлина Гатева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
С поздравления за идеята!!!
-
Великолепно!Барона
-
Много силно...
Поздравления! -
Ех, тия въжета! На всяко от тях има сигурно и котва.
А Зевс, той навярно от своя Олимп
" гледаше на всичко тих, невъзмутим!"
Класически казус. Богоизбраната за нас съдба и неувяхващата надежда, че можем да я променим.
Поздрав за прекрасния стих! -
Страхотно пишеш!
Поздравления с възхищение! -
Силен стих, и като смисъл и като изпълнение! Защо ли никой не коментира?!
-
Без думи! Поздравления
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
