Оставал ли си някога безмълвен
пред красотата на разлагащите се листа?
Гледал ли си как небето кротко бълва
облаците със изкрящата им сивота?

Разпознавал ли си някога боите,
със които нощите са нарисувани?
Играл ли си на криеница с дните, 
които, докато намериш - са изгубени?

Заглеждал ли си се понякога в природата-
през октомври как подготвя се за самотата,
след шума на лятото и стъпките на хората
есента мълчи, защото е сезонът на душата.

Излей ми,Есен твоята душа
и нека капе мъката ти със листата,
които се превръщат в злато на мига,
щом докоснат със лицето си земята.

Нека вдъхна си от тебе, Есен,
от твоите лютиво-сладки и богати
на канела, мед и тъжна песен
оранжево-червени аромати.

Зная, гледа ме с престорена усмивка,
зад която винаги виси едно „обаче“,
днес не й е весело или за снимка,
да оставим Есента поне веднъж и тя да си поплаче