Остави ми последното зрънце живот
то е мое, в пустинята скрито
то не ще види скоро ни слънце, ни Бог -
ключа глътнах, зад камък занитих.
Сутрин, изгрев и грейва пак бяла душа,
но сред облаци в миг избледнява
мисъл пареща грохотно я задуши
спомен мил пак за тебе, последен…
Остави ми поне малка капка живот
всичко вятъра друго всичко да вземе
и да няма ни тътен ни стон победен
да навява ми болка
по тебе…
За тебе.
© Петя Маркова Всички права запазени