На любов по-богата

Времето – равномерно повтарящ се вик
в разранената, кървяща гръд на вечността,
с пръстите си ноктести изрисувала лик
на вселенския път върху мраморна скала.

Часовникът е негово отроче – къси отсечки
от пътя на безумното земно надбягване.
С кукувица, или без нея, няма никаква пречка,
с него към хоризонта просеки отваряме.

На мен съдбата отреди часовник – кукумявка,
за да ми напомня злобно всека нощ с крясък,
с див плач, или злокобен смях – задявка,
че на този свят съм – прокълнат от Бога пясък.

На майка ми часовник с кукувица подарила
и отредила много години – дълъг живот,
да и напомня, че не в своето гнездо ни е свила,
а в чуждо ни е оставила, да теглим хомот.

Но кукувиче съзнание съвестта си не стряска.
Прокълнати, пред очите и ние се гърчехме,
а тя на проклелите ни с ръце ръкопляскаше,
докато ние опора майчина подивели търсехме.

Отиде си брат ми и аз скоро при него ще отида,
далеч от този подъл, злобен, лицемерен свят.
Не разгадахме до край мръсната земна интрига,
но от болките кръвта ни стана на Любов по-богата.

01 08 2016