“В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.”...
Хр.Смирненски
Всъщност, не помня дали ме покани?
Или си тръгнах сама?
Краката ми, целите, бяха издрани,
когато се спрях до дома
на Дявола, онзи стария Дявол
със зелените змийски очи...
Какво ли да чуя все пак се надявах?
И абсентът дали ще горчи?
Дали ще говори пак за рогата
от невярната земна жена
от онази прекрасната, Истина свята
и за нейната страшна вина?
Но дяволът странно мълчеше за нея.
Домът подреден бе и чист.
И някакъв момък в червена ливрея
ме заливаше с поглед лъчист.
Държеше в ръцете си чаши. Абсентът
блестеше в кристала зелен
и, сякаш неистово чакал момента,
се втурна със чаша към мен.
Усмихна се дяволът, кимна доволен
и с жест на добър домакин
предложи:
- Все пак да поседнем на двора,
че в къщи е топло, уви.
Аз съм си свикнал, обичам горещо,
но нека поседнем на хлад...
Лятото там често пийвам на свещи
и гледам към нощния град.
Но виждам, че ти си добре поиздрана
от околните остри скали,
ще викна младежа с мехлема за рани,
по-малко от него боли.
Така го погледнах, че дяволът прихна
и се разтресе от смях.
- От аптека е – каза и добави усмихнат:
- не държа дяволии у нас...
Но май, че ще трябва... със тези рецепти
дори за един аналгин...
Всичко привърши в аптечката спешна,
остана мехлемът и бинт...
И дяволът взе от младежа мехлема,
разтри го по раните с ловкост.
- Виждаш, нали, не изпадам в дилема
да “помажа” краката наааа.... гости?...
И бързо се уча – добави Мефисто. –
Не с гордост се само живее... –
Намигна, а после, разсмян отривисто,
наздравица вдигна за мене.
Младежът притичваше с разни съдини,
поднасяше вкусни мезета
и всеки път, покрай мене преминал,
му грейваше в радост лицето.
- Да не е онзи от “стълбата”... този?... -
попитах съвсем изумена,
когато, застанал в поредната поза,
бях с усмивка отново дарена.
- Не, онзи е вече “принц по рождение” -
само с принцове той другарува.
Отдавна не търси за никой спасение,
но и никой не го и вълнува.
А този си е пък такъв по рождение,
все се хили и все си е весел,
ако някога чуеш с колко патос говори,
ще избягаш от него далече!
- Душата му взел си! И навярно очите,
няма начин все да са бляскави!
- Не, бе, кълна се във Ада, момиче!
Той просто обича си ласките.
Понякога, вярвай, чак ми се гади
от толкова “мед и масла”,
но пък не виждам на кой по-приляга
да бъде на дявол слуга...
Такива ласкатели най ги обичам,
те са с кодова дума “добрички”
добронамерени, верно, но изобщо не мислят
и слугуват по равно на всички...
- Доброволно на тебе? Не може да бъде!
Срещу нищо? Дори без продажба?
- Че какво му е с мен? А и стига му, всъщност,
в думи същата лъскава дажба.
Но не знае за мене. Без рога и копита
то и кой ли ме би разпознал?...
Тогава се вгледах и аха, да попитам
но той махна небрежно с ръка.
- Пластика, мила, та това е модерно
не останаха даже следи,
но и кой ли ти гледа, я виж как безхаберно
всеки със всеки върви...
Но с този бе бързо. Погалиш го с думи
и твой е завинаги. Лесно!
Дори и на дявола той да слугува,
животът изтича му с песни.
Но в кухнята имам такава готвачка!
Направо не ми се разправя...
Навирила клюн като истинска квачка...
че и манджата често загаря.
И все недоволна. От всички и всичко.
Животът ú все бил ограбен.
Виновен бил Господ, че бùла самичка...
... Не вярва ни в мене, ни в Ада.
- И тя ли не знае? Но щом вярва в Господ?...
- По принцип си вярва тя просто!
На нея ú стига да хули живота,
осмисля го само със ропот...
- Мдаааа, странни слуги. И на полюси два -
премного щастлив и нещастен...
- Не на всеки животът е златна среда...
а на тези дори не им плащам.
- И къщата нова... скали за дувари...
... далече живееш сега.
Разказват, че някога, в времето старо
живеел си долу в града.
- Отдавна се махнах. Много досадно,
че все бях пред всички на показ,
все идваха гости, не само от Ада.
Приемах покани без отказ...
Но лека-полека потънах в забрава -
крадци, спекулантини – много...
Онази, жена ми, съвсем се изгаври,
отрече се даже от Бога.
А щом Бог е отречен, то и дяволи няма.
В началото бях недоволен,
но после размислих. Туй е клопка голяма
и ми падна товарът огромен!
Тогава избягах. И от своето Его –
нека Бог Си се връща самичък.
И направих така, че да вярват във Него,
мен невярващо все да отричат.
А колкото повече вярват само във Бога,
все Него държат отговорен.
Нали е Единствен?! Нали всичко може?!
Тъй все Той си остава виновен!...
И Дяволът млъкна, запали цигара,
и с поглед лукав се изкиска.
- Никаква гласност! – доволен добави. -
На Небето сега да му мислят!...
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени