Живота си побирам в малък куфар.
Два чифта дънки. Ризи на каре.
Един часовник на ръката. Счупен.
И спомен от, несбъднато море...
Не знам къде отивам този път.
На сутрешно кафе ми се мълчи.
Човека е човек от кръв и плът,
а птицата, защото пък лети.
Небето става лѝлаво. От черно.
А после посинява. Утро. Здрач.
Вагоните са стари и мизерни,
а влаковете им - пълзяща скрап. ...