Когато мъглите се вдигат в предутринен здрач,
по изгрев лимонен с дантела от тънки лъчи,
когато сърцето самичко е звънък ковач,
ухае на нея, любов, и се раждат мечти.
Разсъмва денят ми със ангелски лик на жена -
такава, каквато не срещнах до днес ни веднъж.
Жена, пред която бих сгънал смирен колена,
от патос бих пял по шотландски сред ниви от ръж.
Не мръква, когато изгрява Луна кръглолика.
Тъгата, опашка подвила, си тръгна от мен.
С отдаван забравени чувства започвам да свиквам.
Потънал в очите ú ласкави, днес съм пленен... ...