На залезите ехото заглъхва
и мракът като змей се спуска
над хребета, потънал във забрава.
Една надежда се задъхва –
мъгла над сънната дъбрава,
а вятърът на рамо се отпуска –
сънува може би. Върху жарава
душата му навярно ще танцува
като самотна самодива.
Месецът зад облак се подава,
с лъч сребрист града рисува,
една утеха му дарява. ...