4.01.2009 г., 11:35 ч.

Начало 

  Поезия » Философска
438 0 0

  

Начало

 

Начало през единен

                                 път,

начало до отдаване;

         до твърд;

         до смърт...

Безметежно, голямо,

                      необхванато

превръщане  на първото

        във мисъл,

        в плам.

Едно извечно и стихийно

         вричане

в началото на изгрева

         до заник...

Разбуждане на светлината

от искрите на очите;

сипване зората

    от надвиснали клепачи,

раждане на слънце

    от нестихнали акорди...

Просто сипване

                       - вода

                       - пад

първото потичане

             на зимния сняг!

Началото е труден ден.

Когато търсиш да дариш

пламването

                на кръвта;

Когато търсиш да дадеш

                                  рукването

    на сърцето.

Да подириш

        в изгрева

             на първото начало

своето извечно раждане...

... своите начала

             - винаги и без

                        - къс по къс...

 Времена и вечност

                        - до онова

       начално сливане

                  - с отдаване

                        - със стръв.

Да намериш

            и намираш

мирното и плахо

връщане до там

          - където ражда се денят!

Там, където под извечно

                  покривало

винаги начало е мигът,

там, където под звездите

идва първата

                 мечта.

И открил неволно

                      тихото горене

на копнеж начало

                   и пламтеж;

се връщаш винаги първичен

- снел поредната

                       си потна риза!

Нека догорят и сетните

        зари

на бляскави утра,

          на сухи обеди

               и злачно влажни вечери...

Просто си останал пак в

           началото

  - пак при него идваш

  - винаги и пак, отново

          него

              преоткриваш!

Нека догорят и сетните

                              минути

- ти не спирай

             - ти върви!

Просто винаги се връщаш

         пак във него

 - аления скрин

                 на слънчевото

                                   зарево,

просто винаги обричаш

- тръгването си

                       отново...

Вис

       се примирява,

кът

       се врича,

път

       отново тръгва

подир малка - горско тръпнеща

            пътечка...

Нека догорят

           - защото винаги

         ще имат

своите залези - начални

                     първите слънца;

На тревогите човешки

сън - прибулен

ще добавя

на зелени, малки

      чудно-неизвестни

             към предвечното

        прибежки!...

 

17.03.85

  
От pik

© Валери Качов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??