Люлее се мъгла, като дете,
между стеблата на ръцете.
Смехът ѝ бистър, сякаш е звънче,
прогонва съненото в раменете.
С околните, един до друг, вървим.
Препъваме се в сребърното съучастие.
Намръщени, превръщаме се в дим,
забравили, че няма пълно щастие…
Изплува, като кораб, синьото небе,
полека-лека, над алеята с брезите.
Сега е ясно кой, кога, с какво, къде.
Е, хайде! Време е да продължите…