Пристъпвам по смълчани коридори

и в тишината нищичко не чувам...

Вратите зеят,  никой да говори...

И ми е странно, сякаш го сънувам...

Дори цветята сякаш нещо чакат,

изправили главици на перваза,

Довечера ще ги обгърне мракът,

но спомена за онзи глъч те пазят!

Сега съм тук и ми е някак пусто...

И тъжно, странно, даже непривично.

Объркани са някак мойте чувства,

защото всичко днес е тъй различно...

Но ето, че в притихналата  сграда,

внезапен глъч подплаши тишината...

След този дълъг низ от дни изстрадан,

във нея пак завръщат се децата...

Г. Ванчев

5 юни 2020