ХІ
– Отвели Надежда далече
от малкото китно селце.
Тук станало пусто и вечер
залоствали порти с резе.
С ограбено злато си купил
еничерът титла на бей.
Разхождал файтона в маршрута
почтен по Босфорския кей.
Еничерство хвърлил, забравил
набезите беят – храбрец.
Навред в Истанбул се прославил,
издигнал си личен дворец.
В сараите бели фонтани
Изхвърляли шумни стрели.
По скулптурни групи подбрани
се стичали водни струи.
Високо нагоре извили
се в строен, красив орнамент
палатите бейски спорили
с султанския бляскав харем!
А старият Пано от мъка
стопил се и се поболял.
Покрусен от тежка разлъка
той Богу духът си предал.
Но още приживе имота
раздал на бедняшки гърла.
Жълтиците дал със охота
за общонародни дела.
Стоян станал първи комита
преброждал поля и гори
и всекиго спирал и питал
с надежда за пресни следи
за свойта Надежда – изгора
дочул ли е нейния глас –
от Сопот до равно Загоре,
през Сливен, та чак до Бургас!
Уви, никой нищо не знаел
и никога нищо не чул,
затуй и без миг колебание
да търси решил в Истанбул!
Подбрал си най-верни хайдути.
Нахлузил потури, чалма,
злато – заптиета да купи.
Под пояс – пищов и кама.
И тръгнали право към Пловдив,
през Одрин – голям вилает,
те всяка чаршия пребродили
до Станбул с джамии безчет.
( Следва )
© Иван Христов Всички права запазени