Щом залезът портокалов зад хълма се срине
и небесната рана се покрие с корица,
зашумява в бръшляна въздишка потискана
и в запустялата къща оживяват стените.
Там се връща хлебарят и гали тестото,
бавно меси гърдите му топли и нежни.
Неугаснала мъката зрее в окото му
като укор на нашите суетни брътвежи.
Ние просто си мислим, че е призрак, че вятърът
си играе с последните блясъци слънчеви
и ни се струва, че пещта е запалена,
а езиците огнени ближат ръцете му. ...