Сънувах, че теб те няма,
от страх да не те загубя...
Да крещя ли сега,
когато никой няма да ме чуе,
да крещя ли,
когато в сън всички са замрели?
Страх ме е
сега, когато се събудих,
когато разбирам, че теб наистина те няма.
Страх ме е
сега, когато съм тъжна:
няма кой да си спомня, няма къде да се скрия.
Още един ден, ден без теб,
не виждам слънцето, а черното небе,
не виждам светлината, а само тъмнината в деня.
Вече слънцето не свети за нас,
а за спомените, останали някъде там.
Вече само сенките са за нас,
за нас и избелелите ни души.
Виждам истината в лъжите,
усещам болката, която ми причини...
Има ли смисъл дори да се питам,
защо плащам за твоите грeшки,
защо те мразя, но още те обичам?