Случва се да забравим, по детски , наивно,
но в живота раздели спохождат ни безпричинно.
Против впрегнатата ни воля и полет щастлив
зад умората от житейските, непрестанни борби.
Без очаквания, без упреци,…но с рана в сърцето
подразбрали… всичко тече, тече към морето
и сълзи, и вина, и човешката драма
наполовина простена …, наполовина разбрана.
А после заключваме ги със сто катинара...
и преживеният спомен, и сломената вяра.
Без сили, без разум, поели по пътя
с непонятна стаеност и мъка в юмрука.
Случва се да забравим, за старите травми,
с отлетелите трепети под крилата раздрани.
Събудени жегват ни позабравени чувства
отстреляни напосоки от ловки изкуства.
Ала просто не слуша, не иска и не признава
душата ни, милата, не знае как сама да остава.
Търсеща, волна, бленува вълнения живи,
да докосне звездите и устни любими.
Без знаци разбира, без думи говори
с животът ни луд не спира да спори...
И не сълзите възраждат я, а истинската любов
преродена отново, да се слей с вечния ход.
© Валя Сотирова Всички права запазени