Всяка моя снимка е тъжна... и всяка моя душа е износена... 

Постоянно мисля за мислите и те ме връщат в живота, където 

не смея да избера любовта и съм само тъжна част от тъмнината, 

където сърцето ми е отдавна изтрито и не вярвам... на себе си даже...

И сякаш цял живот се взираме в екрани, 

цял живот очакваме любов, 

и цял живот живота ни предава, 

предадени... а мислим за доброто...

И взимаме мечтите си насипно, 

борбата си отлагаме напразно.

Животът ни не стига за обичане 

и думите не стигат за съдбата.

Когато силни сме, изглеждаме слабаци, 

когато мислим, сякаш сме без дъно.

Не осъзнаваме, че чудесата 

се случват някак в промеждутък...

И всичко дадено - не могат да го вземат.

И няма никога да е отнето.

Но губим любовта и губим себе си,

не се завръща миналото време.

Душата ми е лирика без думи, 

звучи така ужасно, гневно в този миг...

А в следващия се прокрадва между пръстите ти...

И не мога да напусна този ад и не мога да избягам от съня...

Като гъсеница след тежката метаморфоза,

само че не станах пеперуда...