Натрапник

Нощта обръща моите мисли пак,
надежда в тях отдавна няма,
само споменът завръща се отново
като скитник без подслон.
Пропъдих го далеч да скита,
ала всяка вечер дъждовита
той идва пак при мен да пита
има ли за него,
там... нейде дълбоко във сърцето,
празно ъгълче, където да се настани.
Но аз го пъдя... казвам му
да си върви...
достатъчно е мъката, която нося
и не искам аз любов да прося.
Остане ли при мен,
скитницата аз тогаз ще бъда
и мой подслон ще бъде мрака,
моя майка пък луната,
дъждът ще ме облича,
слънцето с лъчи съблича,
разголена и боса пред тебе ще остана
беззащитна, страдаща и няма.
Играчка в твоите ръце да бъда -
това е моята присъда.
Споменът да си отиде - това желая,
да те залича от мислите си аз мечтая,
ала все си там -
така недостижим, така желан.
  ...
И ето... слънцето сънливо
проправя си през облаците път с лъчи
... и тази нощ отново ме спаси.
Сърцето ми бунтува се, ала мълчи.
Слънцето от мене спомена изгони
... поне докато небето пак се натъжи
и своите сълзи с дъжда пророни...