Реалността цинично ме прегърна,

подритвайки мечтите ми небрежно.

Наивността оказа се безсмъртна –

порок – от дните на растежа.

Паднах в пропаст, дето ехо не отеква.

Мъдро нагримирах пак Провала.

Нищо, че окото му е синьо,

че от удара го заболяло.

Не. Не ми е празно. Нито пък сиротно.

Мислите ми – улици с тълпи от хора.

За никого дома си не затворих,

бурените не растат сред обич.

Страх ме е да се усмихна само.

Затова надничам през стъклото.

Той – живота – е като дъжда напролет –

поспре за миг, а слънцето намига.

В локвите.