Не осъзнавате, а аз съм с вас до края,
пренебрегвам всеки порив да си тръгна.
Изглеждам ви студена, като мокър камък,
а изгарям, от сърцето си отчупвам...
И всъщност само тишината в мен е цяла,
но дори и тя, накрая, се пропуква.
Нямам вяра, а надеждата... пилях я.
По парчета сега търся я безпътно.
И само детското униние остава,
свободата ми го кара да се връща.
Презарежда ме тъгата ми разядена:
с нея нямам други нужди, или чувства.
Не осъзнавахте, но аз със вас очаквах,
с вас изправях всеки ваш свят - преобърнат.
И нови изгреви измолвах ви, по пладне.
Напразно е. Аз наранявам с мойта същност.
© Уморена Всички права запазени