Събирах си съдбата все по друмите,
пришивах я накриво, на парче.
И мислех: Колко да са умни умните?
А нямаше и кой да ми рече:
Поспри за миг ти – луда, необичана,
живей си като всички. Хайде, де,
попреглътни лъжата – все е вричане.
Животът бързо дните ти краде.
Не ти ли тегне кръст от непрощаване?
А, казваш няма мънички лъжи.
Законът людски май не меродавен е
за луди. Кой ли с теб да издържи? ...