Не чакам никого, но все поглеждам
иззад стъклото, сенките са живи,
превърнати във спомени, които скривам
във мисли спътници - мъгливи.
Със длани трия потното стъкло,
дъхът ми е насечен, парещ.
Въздъхвам. Облачето е перо,
което нещо мое с пръсти пише.
Защото тъжно е и става сиво.
А сивото размива думите.
Следите им се стичат по стъклото.
Нима е дъжд, или са ми сълзите. ...