6.09.2024 г., 22:55 ч.

Не чети този стих 

  Поезия » Философска
71 2 0

Заваля. Минувачите бързо на сухо прогони
и останахме аз, този стих, и любимият град.
Шепа златни листа вятър хвърли от мокрите клони,
а разумните още на топло в леглата си спят.

 

Над главата ми бие припряно звънарят камбана,
шепа бабички бавно отиват към близкия храм.
Дали вярват не знам, но за сламка поне ще се хванат –
своя рай, своя Господ – усмихнат беззъбо оттам.

 

А небето е празно отдавна. (Луната ми каза).
Ще получиш в живота си само каквото дадеш.
Сам избираш – да бъдеш въздигнат, или пък наказан.
Колко струва душата ти? Колкото тънката свещ?

 

Не чети този стих, че на ерес е той равнозначен,
а го пише сърцето ми. Целият град занемя.
Като мене небето се учи от обич да плаче,
с топъл дъжд да прегърне коравата грешна земя.    
 

 

 

 

© Надежда Ангелова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??