Пак започвам да ти пиша,
след секунда пък преставам.
Пак по теб въздишам.
Ах, колко глупава съм само!
Пак си взимам телефона
и набирам номера ти бързо.
Изведнъж затварям и се чудя:
“Божичко, какви ги върша?”
Пак дочувам аз гласа ти.
Онзи глас от тишината...
Той е винаги в ума ми,
той разкъсва ми душата.
Пак е юли, пак е лято,
А нещо в мене все повтаря:
“Изгони го от ума ти,
избий си го и от главата!”
Съвета - непознат, не го приемам.
Тази вечер пак за теб си мисля.
И пак на себе си се чудя -
колко още аз ще те обичам?
И днес съм още под магия лоша.
Ах, любов! Защо го правиш?
Спри ме, направи сърцето ми от камък!
Спри ме, не допускай да се влюбя!
Но нещо тихичко ми шепне:
“Не се залъгвай! Ти си си такава...
Влюбиш ли се, се надявай
сърцето да ти върне той обратно...”
© Мария Костадинова Всички права запазени