Не исках аз да се родиш. Не исках.
И с гума те изтривах като грешка.
Като вода размътена те плисках,
измивах те от дните си човешки.
Достатъчен ми беше твоят батко,
тогава пухкавичко малко бебе.
Щастлива го оглеждах - същи татко.
И... някъде до него виждах тебе.
Да, виждах те, усещах, че живееш
и питах зло или добро те носи.
А ти, все още нероден, умееш
да даваш отговорите с въпроси.
Боляха ме въпросите, дордето
проплака като отговор привечер.
Развесели ми твоят плач сърцето
и от години весели го вече
ту смях чаровен, бликащ като ручей,
ту цупещо се сбръчкано носленце.
За дяволии не пропускаш случай
и скачаш радостен като сърненце.
Сега шофьор си, баткото - учител,
а после сте и двамата моряци.
Стани, детето ми, летец, строител,
към космоса поставяй пътни знаци.
Не ще попреча никога за нищо.
Една отплата само ще изпрося -
ти болката в душата не разнищвай,
прости ми някогашните въпроси.
Самата аз не бих си ги простила
и е добре, че не направих грешка.
Не съм те подло с гумата изтрила
и ти запълни дните ми човешки.
1984
© Гинка Гарева Всички права запазени