Сред сънища копринено нежни
се лута моята объркана душа.
По пътища белоснежни колебливо крача сама.
Косите ми разпиляват се небрежни,
търсещи пролука в хватката на студа.
Над мен се спускат мрачни, ледени облаци от тъга,
и в миг сърцето ми замръзва,
докоснато от пелерината на снега.
Като странница бродя по улиците сама
и обгръща ме завесата на нощта.
Сред тишината звънтят само моите стъпки -
притихнал е в бледна завивка града.
От студенината побиват ме тръпки,
но ръцете ми нежно докосват леда.
Срещу мен като сияние нежно се явява жена -
с посребрели коси и посиняла уста.
Очите й приютили са здрача,
а надолу се спуска съвършена снага.
Докосва ме едва доловимо, но дишам едва.
Плавно потъвам в обятията на студа.
О, сияние неземно, подари ми смъртта.
Със земята сравни ме и извай ме отново от лед,
аз твоето място жадувам да заема -
не искам повече да бъда човек.
© Ахинора Бориславова Всички права запазени