„Не знам“ – повтарям дълго.
„Не вярвам аз в това.“
Историята започна отначало.
Втори дубъл – как да кажа - няма.
Не прозрях,
оставих го на теб, Съдба.
И вие там – човеци
с оглушелите уши,
но с жадните души,
презрели
и тежки от надежда,
на клонката седят те още,
не падат,
липсва действието, уви.
Кой каза, долу е лошо?
Виж ти...
Аз там цял живот седя.
Знам и от малкото, по–малко има.
И на земята има вечност.
Не гледай там отгоре!
Незнанието е страшно.
Равносметката по–ценна от всичко.
Да сложиш ти чертата на зависимостта от безкрайната хубост...
Няма я.
Или поне не е винаги нужна.
В какво не вярвам?
Не вярвам, че „красотата ще спаси света“.
Нито добротата.
Истината – казвам аз.
А вий не знам, следите ли ме...
Истината, която заслужава да се чуе.
Помощ и светлина за масата. 
Не онази грозната, сътворена от безсилие,
последвана от покаяние.
Тя наподобява купчина красота, 
зад която няма нищо. 
Ненужен кич и забулено зрение.
Истината е като подправките, 
с които овкусяваме живота.
По-сладко е, когато знаеш...
Когато срутят се стените (не могат сами), излезеш от сценария...
Слава на актьорите!
И на „Раховец“ се готви...
Това ми се ще да изразя.
Щастливци са всички борещи се.
И не приемам, не приемам – 
Негодуванието срещу трудността,
излишно е.
Ще живеем вечно, кой както избере...
и на тази земя 
и на малко по–високо.
Всичко тръгва от пръстта.
„Не знам“ – повтарям в края.
„Кое е по–истинно?“
Избери си, преди това виж.
Да добавя – очилата забранени.