Прошка търся, всеки ден я диря,
дори когато много искам да греша.
И пак греша и в срам от себе си се крия,
и наивно си повтарям, че... ще спра.
Съвестта ми се обажда късно нощем,
от сърцето ми се рони дъжд горчив.
Дали пък не е вече късно да се молим?
Пък и Гóспода ще разбере ли тоя стих?
Всъщност аз не искам Той да ме разбира
и не искам своя грях да защитавам.
Само тихо се надявам и не спирам
да мечтая да ми каже Той: “Прощавам…”
*
Не ме наказвай ти, Природо,
човешко е да съм такъв, какъвто съм.
Обаждам се от ниското, там долу.
Не мога да те имитирам и насън!
И очаквам да съм пак човек след тоя стих,
отново ниско в лабиринта на вината.
Не ще се променя, но… може би
някак ще ми се простят делата…?
© Stillaghxul Всички права запазени