Молиш ме да се отделим завинаги
и интересът ми към теб да спре.
Но от спомена за тебе винаги
остра болка в сърцето ме боде.
Да бъдем заедно е невъзможно,
през сълзи ме уверяваш ти,
но кажи, не е ли по-сложно
постоянно да живеем във лъжи?
Защо е нужно да сме разделени,
щом любовта ни ясно си личи
и като две гълъбчета отделени,
нещастни да заспиваме сами?
А ти ми казваш "стига глупости...
... не те обичам, разбери!",
но зная аз, че лъжеш себе си
и не признаваш своите мечти.
Не можеш вечно да отричаш,
че любовта ни истински гори,
и че наум "обичам те" изричаш,
когато ме целуваш ти...!
© Владимир Ганчев Всички права запазени