Паяжина тънка от нишки самота
душата обезсиля, а и зове смъртта.
Пък ако даже шавнеш - затъваш бързо
под спомените бледи - останки от живот.
Тогава поглед свеждаш към чашата с кафе
и там се бавно взираш във своето лице.
Ликът ти позабравен от детските ти дни,
страхът ти надживяван във лудите игри
и някак леко, вярно, прелива се във теб
чувство еретично да скъсаш тоя креп.
Да дишаш и живееш, тъй както и преди,
напълно да забравиш за златните среди. ...