Не ще ми стигне времето...
Да свърша имам толкова неща,
а времето не ще ми стигне –
ще пламне трескавата ми глава
или сърцето с грохот ще изригне.
Да свърша имам толкова неща,
макар труда си не спестих –
остана тука недовършена стена,
а там ме чака недописан стих.
Стената ще довърши друг зидар,
челото потно като брише,
но нямам толкова добър другар
стиха пресекнал да допише.
Ще се захлопне пътната врата,
преди да е изминат пътя
и ще останат неизмити от прахта
неясни спомени и чувства скъпи.
И ще напиша още някой стих,
главица детска ще помилвам...
А любовта, която не спестих,
ще пламне ли по-силно?
И забелязал вече залеза,
аз бързам всичко да довърша,
но най-голямата мечта
мелачката на времето ще скърши.
Дали с последния си тласък аз
нов връх ще мога да достигна?
Дали, надвил умората,
храм нов ще мога да издигна?
Не ще ми стигне времето
за толкова неща бленувани
и вечно аз ще нося бремето
на всичките мечти изгубени.
© Добромир Пенков Всички права запазени