Черният ангел посърна и свлече крилата си…

Побелял в сребролуние, плачещ ò плащ се загърна.

Старец немощен под тъгата му се просмука

и завзе го със себе си, търсещ изхода броден.

През отекващи стъпки бяла невеста дочуваше тропоти…

Изковани от заника се лутаха крилати коне.

Тя го търсеше там, тя го търсеше, викайки

и крещейки обземаше с хлад пустото му сърце.

-  Да те водя ли там и прости, че се връщам,

Аз, завърнат от себе си там, где мене си сбирам?

Тя погледна едва, после се свлече ридаейки -

самодива с крила, омагьосана беше от принца си.

- Аз ще дойда, простен си, та дори и да тръгваш,

та дори и да сбирам в шепа сълзите студени.

Той погледна с глава, свита надолу в нозете му,

и пророни слова, които се забиха в сърцето ù.

Кървави ризи простират майките за чедата си.

И ги молят за прошка често на свечеряване.

Той бе вран жребец, тя бе врана в небето му.

Той я търсеше в себе си, а тя бе там от столетия.

И издигат се в хълмове словата, потулили страстите.

Звездобройни небеса, а Луната е там посред Нищото.

И мълвеше му тя, тя мълвеше, крещейки му в себе си;

Той я чу и отвърна в слова и в жарта им се свлякоха в себе си.

*За меланхолията и тъгата, за усещането за празнота, за магьосника и самодивата… За ревността и сластта, за бягството от самите нас...*