Във нощите тихи всеки от нас,
запалва със капчица болка кристални сълзи,
които капят с прескъпа предплата на час,
а душата ни мъртва прощални думи мълви...
Редят се сезоните в кръг предкуполно нощен
и слънцето мъртвее във своя ковчег парцалив,
вятър гърми в танц мъдър и мощен,
тръпнещ минорно в студа тих и ленив...
Краят е близо - настъпвайки припка,
копнеещ да лапне всяко парченце любов,
хрупка на ноти снегът меко сипкав,
в откъслечни фрази от филма"Нечут вопъл и зов"...
***
Човекът винаги се смее със лицето си,
което виждаш безгласно всеки ден, заблуден,
как той закърпва с усмивки сърцето си,
разкрива
колко смел е,
как лази,
дори да е смъртно ранен!
© Симона Гълъбова Всички права запазени