Но престане ли ветрецът

в нежно тихи утрини,

твоето лице ще се избистри,

в едва докоснатите истини

очертано върху огледалната вода.

И АЗ

застивам върху този тънък слой от образ,

неизпарен от утринни мъгли

върху мост, потънал в двата бряга безтегловно,

на струни тежки окачен,

провесен върху ерозия на времето -

унищожителна:

и като пазач единствен се люлея

да опазвам всичките си чувства

от помътняване и преобръщане.

Като локва днес ще ги обиколя,

а утре ще прескоча като бесен бързей.

          *         *         *

Не искам да гледам

как се отмиват

като позлата тънка.

После

вятърът от чувства отново набраздява

тънката вода

със гнева на недоизречените истини

и изражда във неясно твоето отражение.

А аз оставам си разтеглен между двата бряга -

с пръсти върху тежки струни,

полузамислен, загледан нетипично,

образа ти да избистрям.